Романът на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт” е определян за научнофантастичен роман, но въпреки това- антиутопия. Ще рече „срещу утопията”, т.е., срещу това, което ние, рационалните хора смятаме за невъзможно да се случи- т.е., нещо, което Е възможно да се случи. Защото то звучи антиутопично на хора, които съзнават, че това „нещо” може да се случи и фантастично за тези, които не осъзнават, че им се случва. А за времето на написване на романа на Бредбъри (времето на маккартизма в САЩ), всичко е било с гриф „Напълно възможно, всичко е възможно”.
Името на романа идва от химическото свойство на хартията да се самозапалва при температура 451 градуса по Фаренхайт (233 градуса по Целзий). Романът описва тоталитарно общество, което насърчава масовата култура и потребителското мислене, а книгите са забранени и подлежат на изгаряне. Малката опозиционна група на хората-книги се е заела да спаси духовното богатство, като всеки член научава наизуст някоя книга, за да я направи достъпна за следващите поколения. Звучалото преди като безумие- да се горят книги- в това измислено общество до такава груба степен е станало реалност, че хората са повели борба срещу него с единственото, което ги прави най-страшния звяр на земята- необятните възможности на разума. Съзнанието, че никоя модерна култура не е заместител на книгата, съзнанието, че да гориш книги, всякакви книги, е смъртен грях срещу цялото човечество. Тези хора-книги на Рей Бредбъри са превърнали утопията в антиутопия, защото са видели, че такива неща се случват.
Днес, както обичат да обобщават повечето културолози на съвремието, във времето на масовата култура, на изтритите граници, на глобалното село, на човекът в света срещу монитора, ние, днешните хора, за голямо съжаление живеем още в утопията. Знаем, че горенето на книги е грях, видели сме го по филмите, знаем, че старите книги и писания са култура, която е определяла ценностите на обществото. Но въпреки това, въпреки всички тези знания и достъп до информация, ние палим кладата и я нагряваме до 451 градуса по Фаренхайт. Никой не ни кара, ние сами.
И това е най-страшното- от толкова много интернет, телевизия, ходене напред-назад, документация, вестници, рекламни брошури, вече я няма Книгата. Тя или е безметежно неразбираема за нас поради древния си характер, или е направена на филм /което ще ни резюмира сюжета само в някакви си час и половина, вместо в цяла седмица/, или е качена в интернет /в резултат на което ще прекараме часовете си пред монитора!/./ Няма ги вече тези мили приятелски ритуалчета на интелектуалната еманципация „Имаш ли тази книга? Моля те, дай ми я да я прочета”, „Еди-коя-си книга е неоткриваема, вече не се издава, а така исках да я прочета” и пр. Вече всичко е откриваемо, преиздавано, качено в мрежата... и вече не ни интересува, не ни вълнува със своята неповторимост, няма романтиката на трудната му намираемост, на важността на сюжета му, на посланието, което всички трябва да знаем, радостта от намирането му и тъгата при раздялата, интимността, която носи на кориците си през колко ли ръце и съдби е минало.
Книгата, оная, с меките или твърди корици, с написаното, напечатаното на страниците й, с миризмата на нов печат или дъха на прах от пожълтелите й страници, вече не ни интересува. Залива ни толкова нужна и ненужна информация, че вече няма място за още. Сами палим кладата и горим не само книгата, горим идеята за книгата и четенето. И никой не ни кара насила, което е най-лошото, Имаме толкова много въможности, че не искаме да се възползваме от тях- още по-лошо. Да ни беше карал някой да горим, да се отказваме, поне щяхме да разберем размерите на това чудовище.
Слава Богу, диктатори у нас няма, по света останаха твърде малко, затова обществото трябва някак само да намери начин да се справи със себе си и собствените си изродични прояви, да превърне утопията в антиутопия преди да е станала реалност. С това именно се е заело най-модното и ново-новеничко движение на масовата култура- бууккросинг /book crossing/. Буккросинг представлява пускане на книги „на свобода” и проследяване на техните пътешествия и хората, чийто живот са докоснали.
Бууккросингът накратко означава, да съумееш да се отървеш от закостенелия в теб фетшизъм към притежаването на нещо и да го споделиш, ей така, безплатно, безвъзмездно с другите. Да вземеш някоя книга от библиотеката си и да я оставиш някъде /има и определени места за това дори в София/ и да си тръгнеш. След теб ще дойде някой и ако е истински фен на книгите, на четенето, не се е замъглил от масовата култура, той да я вземе, да я прочете, след което да я остави за следващ. Или да я задържи, но да пусне „на свобода” друга своя книга.
Бууккросърите са като героите на Бредбъри- те пазят книгата, четенето, преживяването, в света на масовото и свръхинформиораността. Пазят хората, обществото, света от това да спрат да четат, да спрат да мислят, да станат подопечни на mass communications и прочие. Пазят от самите нас, от вътрешната клада на 451 градуса и по този начин се превръщат в хората-книги на Бредбъри на 21 век. Но задачата тук е малко по-трудна. Първо, никой не ги заплашва. Второ, те не пазят само книгата, но и идеята за четене. Трето и напълно в духа на съвремието- те са мост между културите. И най-важното- връщат живота на самата книга, не се налага да го живеят вместо нея.
Създател на bookcrossing е американският програмист Рон Хорнбейкър. Идеята за буккросинг възниква през март 2001 г. Уебсайтът стартира около четири седмици по-късно, на 17 април 2001 г. През първите 11 месеца посещението на сайта е слабо, само 100 нови членове всеки месец. През март 2002, обаче, всичко се променя след публикация в „Book magazine“, която дава началото на големия медиен интерес към буккросинг, който продължава и днес. Резултатът от голямата идея и големите медии е, че понастоящем около 300 нови буккросъри се регистрират в сайта всеки ден. Буккросърите регистрират книгите на сайта, така че всяка книга да получи свой собствен номер (BCID= Bookcrossing ID number; буккросинг идентификационен номер), който се използва за да се означи книгата. Хората, които „хванат“ освободена книга, следват инструкциите дадени на етикета: да посетят сайта на www.bookcrossing.com, за да видят къде е била книгата и да направят нов запис, за да узнаят буккросърите преди тях, че тя е в добри ръце. Буккросинг по уникален начин синтезира случайността, приключението, алтруизма и литературата. Това е неповторима амалгама, на която истинските библиофили не могат да устоят. Буккросинг се превръща в световна безплатна библиотека. В името на книгата. В името на четенето.
Кратък речник на бууккросинга:
Най-основното място- сайтът на бууккросинга, откъдето книгите се проследяват и идентифицират- www.bookcrossing.com
Кросинг зона - място, чийто собственик или управител е съгласен на територията на неговото заведение да бъдат освобождавани книги. В София институционализирани кросинг зони са "Апартаментът" (ул. "Неофит Рилски", до "Уго" на малките пет кьошета), "Магазин за време и чай" (ул. "Княз Борис І" 65) и къща-музей "Панчо Владигеров" (кв. Лозенец, ул. "Якубица" 10).
Идентификационен номер - буккросърите регистрират книгите в сайта, така че всяка да получи свой BCID (Bookcrossing ID number, буккросинг идентификационен номер), който се използва, за да се означи книгата. Bookring - система, при която хора, които се интересуват от една и съща книга, си я препращат един на друг по пощата, след като са я прочели.
Bookray - същото като при вookring, но вместо накрая книгата да се върне при собственика си, тя продължава да се предава, докато има желаещи да я прочетат.
Повече по темата, плюс активни бууккросъри в България тук: http://www.capital.bg/show.php?storyid=402606
За фактологичните и терминологични точности на статията са използвани материали на Wikipedia и в. Капитал.
